Поводът за разработването на настоящия труд се поражда у автора след като той попада по време на работата му със Свещеното Писание на Новия Завет върху стиха от Съборното послание на св. ап. Иуда: „Те са човеци… душевни – и нямат дух“ (Иуд. 1:19). Цитираният стих изпъква още по-силно на фона на това, че от контекста на цялото Съборно послание, както и от редица конкретни стихове в него, става ясно, че апостолът отнася казаното от него не към невярващи хора, а към християни, които са част от църковната общност, получили са свето Кръщение и вземат участие във „вечерите на любовта“. Последното води след себе си и въпросите за смисъла, който апостолът влага в посочения стих в определението „душевни“ (християни), какво означава, че те „нямат дух“ (при това „дух“ е написано с малка буква в текста на Свещеното Писание, за разлика от други места, където с „Дух“ се обозначава третото Лице на Светата Троица – Светият Дух), и в какво се състои разликата между тях предвид това, че св. ап. Иуда използва двете понятия в рамките на един и същи стих, явно с различно значение, което става още по-видно от това, че според апостола споменатите от него християни имат едното, а не притежават другото. Тези въпроси подтикват автора да обърне вниманието си и към други стихове в Свещеното Писание на Новия Завет, за които се констатира от него, че и останалите свети апостоли правят такова разграничение – и то не само между „душевни“ и „духовни“, но също и „плътски“ (християни), както и да изследва контекстите, в които тези три определения се употребяват, за да се изведат смисълът и значението, които светите апостоли влагат в тях. Авторът открива впоследствие, че такава употреба – „душевен“ и „духовен“ / „душа“ и „дух“, в рамките на едни и същи стихове с акцент върху разликата в значенията им, се среща освен на посоченото място в Съборно послание на св. ап. Иуда (Иуд. 19), но също и на следните още места в Посланията на св. ап. Павел: 1 Кор. 2:14-15; 15:44-46; 1 Сол. 5:23; Евр. 4:12, както и на едно място извън Посланията на светите апостоли – в Евангелие според Лука (Лук. 1:46-47) и на още едно друго място, което е в Стария Завет (3 Ездр. 6:37). Между посочените стихове от Посланията на светите апостоли се открояват особено следните: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва“ (1 Кор. 2:14-15), както и: „Защото словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух…“ (Евр. 4:12). От автора се установява също така по-късно още, че в Посланията на светите апостоли определението „духовни“ /πνευματικοί/ (християни) се среща и самостоятелно на някои места (1 Кор. 2:15; 3:1; Гал. 6:1), а освен него в подобен смисъл и понятието „съвършени“ /τελείοι/ (християни) в Иак. 1:4; 1 Кор. 2:6; Кол. 1:28; 4:12; Филип. 3:15; Евр. 6:1; 10:1,14; 13:21. Той открива още, че такава употреба е налична и в Първо съборно послание на св. ап. Йоан Богослов, но не пряко, а че тя се подразбира от контекстите, както и се потвърждава в тълкуванията на някои свети отци, според които апостолът се обръща в съответните стихове към т. нар. „духовни“ или „съвършени“ християни (1 Иоан. 2:20,27; 3:9; 5:18), но за които от цитираните текстове става видно, че св. ап. Йоан Богослов предпочита друг израз – „родените от Бога“ /ὁ γεγεννημένος ἐκ τοῦ θεοῦ/ (1 Иоан. 2:20,27; 3:9; 5:18). За това авторът посвещава също отделна самостоятелна точка в неговото изследване и на характеристиките, качествата и проявите на „духовните“ или „съвършените“ християни според описаното и изложеното за тях от светите апостоли в техните Послания и особено в Първо съборно послание на св. ап. Йоан Богослов. Използването на тези определения в Посланията на светите апостоли предполага преди това да се направи и изяснение на смисъла на съществителните имена – „дух“, „душа“ и тяло“, от които съответните прилагателни, които са обект на изследването, произхождат, и изложи също тяхното значение според Свещеното Писание на Стария и Новия Завет и от там да се очертае и посочи целта, към която свързаните с тях определения за християните – „плътски“, „душевни“ и „духовни“ като етапи водят до постигането на единение на душата с Бога, тъй като е невъзможно „духът“ да се разглежда отделно от Бога, което става видно особено от стиховете: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан. 4:24), „Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии“ (Рим. 8:16), както и „А който се съединява с Господа, един дух е с Него“ (1 Кор. 6:17). 

Изложените твърдения на автора в изследването се потвърждават, ако се обърне поглед назад към първите векове, в опита и практиката на древно-църковните мистици и светци, които също свързват разглежданите три състояния на вярващите с трите основни етапи по пътя на осъществяването на θέωσις (обожението) на човека. От това става видно, че в настоящия труд не се излага нещо ново, а се представя преоткриване на древното знание, духовен опит и практика чрез книгите на Свещеното Писание на Новия Завет.