Няколко причини предизвикват научния интерес към тази проблематика. На първо място, това е фактът, че описанието на българските диалекти от Възраждането – такива, каквито са засвидетелствани и документирани, разучавани и изучавани от самите свои носители и от книжовници от втората и третата четвърт на ХІХ век, не са били обект на специално монографично изследване досега. Разбира се, във всеки труд по история на новобългарския книжовен език като основен се разглежда въпросът за изграждането на българския книжовен език на базата на говоримата реч с умерено участие на традиционни елементи, за говорната основа на съвременния книжовен език, за мястото и обема на говорните особености при формирането на възрожденската книжовноезикова нормативност. И в този смисъл множество аспекти, свързани с езиковата практика на книжовниците от периода, с техните идиоми, в които неизменно прозират следи от родните им диалекти, с техните възгледи за разговорното, говорното и некнижовното, са разработвани многократно и продължават да се разработват от българската историческа лингвистика. Но досега не са правени цялостни обобщения за възрожденските представи, концепции, наблюдения и описания на българските наречия, диалекти и говори като обект на изследване от гледната точка на историята на българската диалектология.